8 март

 

Днес е 8ми март, международният ден на жената. Имаме ли какво да празнуваме на този ден и останало ли е нещо, за което да се борим? Въпросът не е с повишена трудност ако минем над личното мнение и хвърлим дори бегъл поглед на положението на жените на световно равнище.

В глобална перспектива революциите за политическо равенство между половете настъпват бавно напред. Все повече жени получават образование, достъп до политически длъжности и професии поначало смятани за “мъжки.” Разликите във възнагражденията обаче продължават да бъдат значителни: за една и съща работа, мъжете и жените в Европеския съюз получават различни заплати, в ущърб на жените: в Естония разликата е умопомрачителна, над 30%, докато “отличничката” в списъка, Италия, се разписва със скандални 4%.  Да не забравяме, че като част от  закона в Европа, равното заплащане за мъже и жени, и то само на места, е извоювано съвсем наскоро : през 60-те години на двадесети век, със стачки започнати от работнички в заводите на Форд във Великобритания. За да закърпи бюджетът си ръководството на предприятието решава, че може да плаща на жените като на чистачки, защото трудът им е „неквалифициран”. След победата на протестите исканията са подети от жени по целият континент. Законът си е закон, стъпка напред е, остава и да се спазва.

Феноменът феминизация на бедността продължава да съществува. Много изследвания посочват, че бедността се отразява диспропорционално повече на жените от мъжете, т.е. жените по света имат по-голям шанс да бъдат засегнати от нищета. Статистики сочат, че жените първи са уволнявани при криза, бременността и раждането продължават да са проблем за множество работодатели, голям е процентът и на още по-унизителното негласно споразумение за наемане на „красиви” работнички, по възможност млади, в най-добрия случай непревишаващи средна възраст.   / http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/pressobshenie-naj-diskriminirani-v-zaplashaneto-sa-zhenite-mezhdu-35-i-44-g/  / 
За съжаление остава и проблемът с насилието над жените. Под това нямаме предвид само домашното насилие, но и бруталните случаи на сексуални насилия, отвличания, робство, трафик на момичета.
Ще споменем и насилието на общество – медии - пазар : ако си жена за да успееш трябва да следваш определени стереотипи опиращи общо взето до там, че жените на първо място трябва да бъдат привлекателни за другия пол. Това се явява голям шок за съзряващите девойки. За България ни е известен феноменът с град Сливен, където огромният процент от младите жени стават „доброволно” проститутки. От изследователите на явлението знаем, че  обработката на момичетата започва още докато са деца : 13-14-15 годишни. Момичетата, както и родители им, са агитирани и прилъгвани по всякакъв начин. Пред вид етническото разнообразие на града подчертаваме, че става дума за момичета от всички етнически групи, като преобладаващият процент са българките, по простата причина, че все пак са мнозинство.  Тук ясно се вижда двойният натиск: този на стереотипа жена - играчка- украшение, намираща реализация само чрез пола си. Стереотип произтичащ  директно от строгия патриархален модел и този на новото време или икономически натиск : бедност съчетана с идеали като стремеж към трупане на пари и лукс. Нека сме наясно моделът „секси кучка” се припокрива с модела „прекрасна девица” : жената, която ходи почти гола за да „се продаде” не е по-различна от тази, която свежда поглед смирено и изрязва ноктите си до дъно, със същата цел.
Освен всичко миналата година / 2011 / ще бъде запомнена с едно брутално убийство и изнасилване, станало знаково, както със своята жестокост, така и със сексизмът на медии и власти, които цинично опитаха да изкарат виновна жертвата. Става дума за убийството на Яна в Борисова Градина, за което престъпление въпреки огромният за България граждански отзвук , все още осъдени няма. / повече по темата сме писали тук : http://feministibg.blogspot.com/2011/07/blog-post.html  /
Насилието над жените малко или много е винаги сексуално. Когато една жена е нападана, с каквато и да било цел, унижението на база пол почти винаги присъства, дори да няма директно изнасилване.  За това и рядко чуваме за пострадали жени. Винаги остава срам и страх от отхвърляне в жертвите. Изглежда сякаш насилие срещу жени няма, за това проблемът е двоен.  И ако в някои случаи мъжът - жертва дори бива героизиран, препатил, гордеещ се с биографията си боец, то при жената се получава точно обратното : тя става неприемлива, различна, непривлекателна, лоша, върху нея тежи клеймо. Подобно отношение наранява жертвите отново и отново. По тази причина в най - "добрия" случай, се счита, че за проблемите не трябва да се знае. Скритите проблеми обаче не се решават, а остават и се задълбочават. За съжаление за широката публика се налага да се говори на най-просто ниво дори в България. Все още има хора, за които изнасилването е срамно, а жертвите "си го търсят". Ние, разбира се, сме наясно : за изнасилванията вина имат единствено изнасилвачите. Надяваме се и мъжете имат малко повече самоуважение и не се считат за масово невменяеми или за диви животни, от които ако не се оглеждаме на всяка стъпка, задължително ще бъдем нападани.  За това, колко „вина” имат изнасилваните жени можете да прочетете повече тук, в статия, отново провокирана от нелепостите около трагичната смърт на Яна : http://eneya.wordpress.com/2011/07/14/rape-nobody-is-ever-asking-for-it-2/
За финал нека днес помним, че някои права са извоювани, но трябва да се отстояват. Те не са даденост. Много успехи са постигнати, но има и още какво да се желае. За големият процент жени по света правата, на които се радваме ние тук, са абсолютна утопия. Ще споменем само : право на труд, на аборт (което схващаме като право на пълна автономия върху телата ни), право на образование, право на глас, право на избор при брак, право на избор на връзка, право на връзка без брак, право на развод, право на избор как да бъдеш облечен, право на това да не бъдеш продаван, право на мнение, право на елементарно човешко достойнство.  Не са малко местата по света, където насилието над жени е ежедневие, а неравенството на половете не се поставя под въпрос. И нека го кажем : няма култура, която  „просто да си е такава” и за която е „нормално” да биеш, да унижаваш, да заробваш. Да не забравяме, че и мъжете страдат от разделението между половете. Общество, в което повече от половината население е робско, не може да бъде щастливо, нито да се развива истински. Подобни периоди не са приоритет на една или друга култура, те са периоди на упадък, на застой. Всеки народ има право да му бъде гласувано доверие, че може да израсне и сам да върви напред към еманципацията. Еманципация означава именно това : съзряване и освобождение, освобождение от зависимост. Нито една цивилизация не може да бъде ограничавана в своето съзряване и независимост. Още повече никой народ не заслужава да бъде обиждан с подобни оправдаващи неравенството / и на половете, и на етносите, но и икономическото неравенство, което  е пряко обвързано и с напредъка  или застоя на други области /  клишета.
Целта на тази бележка не е да обхване проблемите в дълбочина, нито дори да ги изреди всички. Решихме да отбележим 8 ми март като да припомним основната идея. Приемете тази своеобразна „честитка” за празника :  борбата за равенство на половете не е завършила, въпреки че антифеминисти упорито се опитват да ни убедят в обратното.