Наскоро открих жени-фотографи, започнали професионалната си кариера от хоби да снимат деца и храна.
Сигурно малко фотографи ще откажат да заснемат някоя сватба и деца, въпреки че всички смятат, че това е най-скучната фотография на света. Но за пари ще го направят.
Проблематиката на този текст идва от това, че тези жени започват фотографските си занимания, правейки сладникави снимки на деца като хоби, и това хоби после се професионализира (пр. Биляна “МамаНаМалена” Гецова вече прави корици за бебешки списания. А самото й търговско име и лична идентификация е вкоренена в това, че е майка.)
Как се изразява един определен тип женственост – на майката и готвачката – чрез медиумът на фотографията? И за какъв тип женственост говорим?
Според мен става дума за ясно изразен консервативен тип женственост.
Какъв е контекстът? След 1989 обществото се „консерватизира” все повече. Това е процес, в който жената се превръща от гражданин, който участва в обществения живот равноправно, в родилка, т. е. вече не се определя през себе си, а през живота, който създава. Освен това, всички прогресивни придобивки за жените от социалистическия режим се отнемат: например има все по-малко детски градини, които преди са освобождавали време на жената, за да работи или да прави каквото иска. В този контекст има все повече активизъм тип „кърмене докато детето стане на 5 г.” или движение за „естествено раждане,” което отхвърля всяка научна и медицинска намеса при раждането („Ла Лече Лига”, „естествено”), което за мен разбира се е тотална лигня на отегчената средна класа, решила да експериментира със себе си (ню ейдж техники, йога, селф-хелп, вегетарианство). Лигня и лукс е да отричаш медицината, когато една на всеки три жени в Африка има зверски усложнения при раждане, често водещи до смърт.
Тоест, наблюдаваме предефиниране на женствеността като истинска „естествена” майка, отдадена кърмачка и гледачка на детето си в град, където и без това почти не останаха детски градини, които да се грижат за него. И която го храни само с био храна, разбира се. А всякакъв модерен прогрес в живота на жените като борбите за равенство, за глас, за еманципация, за правото да разполагаш с тялото и времето си както намериш за добре (напр. аборта) се отхвърля и тази история се изтрива.
Тоест, майчинството отново е символът, който идентифицира една жена като такава в очите на другите.
Как тази нова-стара женственост и полови роли се изразява във фотографията? Очевидно е, че има мъжко и женско полово разделение на труда в българската фотография: мъжете снимат архитектура, природа, улични сцени, коли, спортни събития. Жените снимат бебета и храна.
Тук става въпрос за фотографията като хоби, на професионалисти или добри аматьори, а не за поръчкови снимки на фотостудия, пак да кажа. Няма да говоря и за фотожурнализъм също, а за снимките на хората като изкуство, като това, което ги интересува и им харесва да снимат, а не това, което им поръчват.
Въпреки половото разделение на труда при нашите фотографи, всички страдат от един и същ проблем независимо от пола им. И той е, че приоритизират медиума (снимката) пред съобщението, с което би трябвало да е натоварен. Супер декоративни снимки на деца и тортички не казват нищо на никого. В България едва ли някога ще имаме някой от ранга на Нам Голдин, която снима приятелите си, умиращи от СПИН или себе си след домашен побой. Снимките й като техника са зле, размазани, без фокус, но не техниката и медиумът са важни, а съобщението, което този медиум носи.
 |
| снимка на Нам Голдин |
И докато съвременните фотографи и артисти абдикират от коментар в името на сладникавата естетика и експериментите с формата, никога няма да имаме феномен от ранга на агенция Магнум и фотографи като Борис Михайлов (макар че при него перверзията е, че снимките му ги притежава Саачи).
И не само ние, разбира се. Постмодерното измествене на фокуса от проблема към носителя (камерата в нашия случай) е абсолютно международен феномен и принизява всички фотографи до безмозъчни потребители на всеки нов модел DSLR така както всеки фен на iphone счита за свое задължение да си купи всеки следващ модел. Това се прави в името на подобряване на техниката ни като фотографи, защото само тя ни е останала.
Фетишът в техниката на снимане го има и в модата с ломографията - toy cameras и iphone побързаха да капитализират върху ретро манията. Апъл продава чувството и вменява, че сме истински индивидуални, „артисти,” „създатели” и креативни, както и хипстърството[1] като цяло, но всъщност тази т.нар. креативност липсва и нейната липса се компенсира от технологията и фокуса върху техниката на снимане и обработка (може би най-добре илюстрирана в дебилната мода на HDR-a , Драганските портрети и айфонските дигитални-лентови апликации, където претенцията на техниката е, че няма техника: двойно нищо).
Накратко, проблемът е, че въпреки целия напредък в технологията и възможностите за компютърна обработка, сме станали напълно слепи за съдържанието, за чието улавяне уж хай-тек играчките са създадени поначало и ни е невъзможно да направим критичен коментар на каквото и да е. А той може да се направи и със сапунерка или с по-стар модел SLR, стига да знаеш как да го ползваш и да имаш какво да кажеш и покажеш.
В естетиката, която формално излиза на преден план вместо съдържанието, всъщност има определено подразбиращо се съдържание, което се приема безвъпросно. Тоест, дори липсата на съдържание е вид съдържание. Когато субстанцията бъде изместена от центъра, остава само формата. И претенцията. И това само по себе си е съдържание, което изисква коментар. И ако погледнем на проблема през очите на античната философия, изглежда сега сме се върнали в ерата на Аристотел, за когото висшата форма на изкуство е имитацията на това, което вече съществува в природата. Колкото повече имитираш и усъвършенстваш техниката си, толкова по-добър художник си. Техника заради самата техника. Имаме чист фокус върху медиума след тоталното евакуиране на всякакъв по-дълбок смисъл и проблематика от творбите на художника в постмодерната епоха на „края на идеологиите,” довела до загуба на надежда за по-добро бъдеще и до потъването ни в индивидуализиран и безпаметен консумеризъм като единствена форма на преживяване на настоящето.
От другата страна е идеалистичната философия на Платон, според когото истинското изкуство има за начална точка не съществуваващото, а Идеалното, спрямо което това, което съществува се оценява (винаги негативно); изкуство, което не тръгва от имитацията, а от непреодолимата разлика между идеала и реално съществуващото; изкуство, имащо субстанция и цел, което посочва пътя към „доброто общество”.
Но аз се отплеснах и от женската фотография затънах в дискусия върху проблемите на съвременната фотография изобщо. Да се върнем на жените.
DISCLAIMER! За да не излезе, че окарикатурявам младите български фотографи трябва да отбележа, че има и изключения, разбира се. Като споменатият вече Димитър Варийски, чиито снимки носят нещо от заряда на снимките на бедни и смазани хора на Салгадо (но без да са толкова драматични, Салгадо си е Салгадо); като Яна Лозева (http://lozeva.blogspot.com/ и http://lozeva.carbonmade.com) и Вера Гоцева, които не снимат деца и тортички, а правят красиви и декоративни портрети. Има я и Мина Анжела, която е супер, но живее и работи извън България. Или Катя Чаушева, която прави може би прекалено декоративни снимки, но не на деца. И Галина Йотова, чиито пресилени и претенциозни снимки са по-скучни даже и от снимките на щатните фотографки на бг-мамма.
Никола Михов ми е най-любимият, но и той не живее и работи през цялото време в България (може би заради това снимките му не са стандарните женички във фолк носии и хребети на залез, каквито намираме в акаунтите на мъжете из фотофорума, http://www.nikolamihov.com/ )
Толкова засега. Не мога да обхвана всички аматьори и професионалисти в България. Ако някой, възприемащ се като изключително гениален авангарден артист се чувства засегнат, че не е споменат нека не се сърди, просто не знам всички. Затова да преминем към примерите на майки-фотографки. Примерите са, за да подчертая, че не става въпрос за отделен човек, снимащ деца, а за нещо като масово явление, засега без ясен социологически профил, освен че повечето са от София и са майки.
Последно, блоговете в този списък са хем едвакви като съдържание, хем доста различни от гледна точка на техника на снимане. Някои са доста по-професионални от други, но подчертавам, че не гледам само техниката, а самото съдържание на снимките, както и социологическият профил на снимащите (или поне интересуващите се от фотография, както и тези, които се опитват да снимат професионално храна.)
„Преобладават портретните снимки и по-конкретно детските портрети, но посетителите могат да видят и фотографски натюрморти, които не са особено популярни като стил във фотографията, обяснява Даниела Игнатова.”
фотографски натюрморти: храна??
„Първа награда в категория "Архитектура" бе връчена на Веселин Стефанов, второто място е за Борислав Ботев и трето- за Светлозар Стефанов.
В другата категория на конкурса „Природа” също бяха връчени три награди. Първо място е за Десислав Петков, второ място за Пенчо Тихов и трето- за Емил Михов.
Веселин Стефанов заслужено получи първата награда за своята фотография, показваща различните архитектурни стилове в центъра на Габрово. В нея се виждат както старите сгради, така и по-новото строителство, каза още Доротея Комитска.”
Фейсбук страници на популярни детски фотографки:
(плюс домашни любимци) http://photo-forum.net/en/index.php?APP_ACTION=USER_PROFILE&USER_ID=107770
Фотография на храна:
Със сигурност не е странно, че повечето фотографи са мъже и повечето от тях изкарват хляба си или със сватбена, или с модна фотография. Това, което прави впечатление е, че малкото жени в професията изглежда да се занимават изцяло с фотография на деца, храна и сватби. Не намерих жена-фотограф на архитектура, спортни събития или някакви по-арт и интересни неща като улична фотография. Но не намерих и мъж – фотограф на храна. (Фотографите, работещи за списание “Меню” не се броят, все пак им се плаща да снимат храната http://www.menumag.bg/page/za-nas)
В този форум май има само жени.
Може би най-известната е Ирина Купенска, която снима добре (по стандартите на списанията с рецепти, но до там) http://sunshine.collapse.bg/ и http://www.flickr.com/photos/kupenska/
А на този сайт директно става ясно, че фотографското хоби е дошло с, и идва да затвърди майчинския аспект от идентичността на жената. Това го има често във филмите, как една жена се еманципира с раждането.
“Казвам се Кеми и създадох този сайт, защото обичам да готвя и с времето започнах да осъзнавам, че освен задължение за всяка майка и домакиня, готвенето може да бъде приятно и забавно. Заедно с готвенето открих, че изпитвам желание да снимам и така се появи и любовта към фотографията.Иска ми се, чрез моите рецепти, които съм приготвила и снимала лично, да заразя и предам на всички, които посещавате моят сайт, това отношение към храната.” (от http://vkusnoikrasivo.com/aboutus )
“Когато родих второто си дете, имах един много кратък, но интересен период, в който се чудех точно как да си уползотворя времето. Оказа се, че фотографията ми действа изключително психотерапевтично, което и отреди челно място в списъка на любимите ми занимания и един от основните унищожители на семейния бюджет.”
(и един смешен блог http://www.ilrai.blogspot.com)
След всички тези скучновати снимки на манджа и бебета ето нещо по-интересно: http://news.yahoo.com/blogs/lookout/photo-essay-where-children-sleep-204230454.html
И. Пенчева
[1] Хипстър (от англ. - hipster) е жаргон, който дефинира съвременното схващане за субкултура, съставена от индивиди със средна възраст от 20 до 30 години, които често принадлежат към средната класа, различават се с независим начин на мислене, антиконформисти по поведение, деятели на контракултурата, почитатели на съвременното изкуство, почитатели на локалната инди рок музика и пристрастени към fashion-блогването. (Източник: Уикипедия)
