Феминисти

Женска фотография

2011-09-21T12:39:00.000-07:00

Наскоро открих жени-фотографи, започнали професионалната си кариера от хоби да снимат деца и храна.

Сигурно малко фотографи ще откажат да заснемат някоя сватба и деца, въпреки че всички смятат, че това е най-скучната фотография на света. Но за пари ще го направят.

Проблематиката на този текст идва от това, че тези жени започват фотографските си занимания, правейки сладникави снимки на деца като хоби, и това хоби после се професионализира (пр. Биляна “МамаНаМалена” Гецова вече прави корици за бебешки списания. А самото й търговско име и лична идентификация е вкоренена в това, че е майка.)

Как се изразява един определен тип женственост – на майката и готвачката – чрез медиумът на фотографията? И за какъв тип женственост говорим?

Според мен става дума за ясно изразен консервативен тип женственост.

Какъв е контекстът? След 1989 обществото се „консерватизира” все повече. Това е процес, в който жената се превръща от гражданин, който участва в обществения живот равноправно, в родилка, т. е. вече не се определя през себе си, а през живота, който създава. Освен това, всички прогресивни придобивки за жените от социалистическия режим се отнемат: например има все по-малко детски градини, които преди са освобождавали време на жената, за да работи или да прави каквото иска. В този контекст има все повече активизъм тип „кърмене докато детето стане на 5 г.” или движение за „естествено раждане,” което отхвърля всяка научна и медицинска намеса при раждането („Ла Лече Лига”, „естествено”), което за мен разбира се е тотална лигня на отегчената средна класа, решила да експериментира със себе си (ню ейдж техники, йога, селф-хелп, вегетарианство). Лигня и лукс е да отричаш медицината, когато една на всеки три жени в Африка има зверски усложнения при раждане, често водещи до смърт.

Тоест, наблюдаваме предефиниране на женствеността като истинска „естествена” майка, отдадена кърмачка и гледачка на детето си в град, където и без това почти не останаха детски градини, които да се грижат за него. И която го храни само с био храна, разбира се. А всякакъв модерен прогрес в живота на жените като борбите за равенство, за глас, за еманципация, за правото да разполагаш с тялото и времето си както намериш за добре (напр. аборта) се отхвърля и тази история се изтрива.

Тоест, майчинството отново е символът, който идентифицира една жена като такава в очите на другите.

Как тази нова-стара женственост и полови роли се изразява във фотографията? Очевидно е, че има мъжко и женско полово разделение на труда в българската фотография: мъжете снимат архитектура, природа, улични сцени, коли, спортни събития. Жените снимат бебета и храна.

Тук става въпрос за фотографията като хоби, на професионалисти или добри аматьори, а не за поръчкови снимки на фотостудия, пак да кажа. Няма да говоря и за фотожурнализъм също, а за снимките на хората като изкуство, като това, което ги интересува и им харесва да снимат, а не това, което им поръчват.

Въпреки половото разделение на труда при нашите фотографи, всички страдат от един и същ проблем независимо от пола им. И той е, че приоритизират медиума (снимката) пред съобщението, с което би трябвало да е натоварен. Супер декоративни снимки на деца и тортички не казват нищо на никого. В България едва ли някога ще имаме някой от ранга на Нам Голдин, която снима приятелите си, умиращи от СПИН или себе си след домашен побой. Снимките й като техника са зле, размазани, без фокус, но не техниката и медиумът са важни, а съобщението, което този медиум носи.

снимка на Нам Голдин

Снимката е най-интересна, когато казва нещо, когато прави (критичен) коментар на нещо. Единственият човек, който се доближава до този идеал в момента, е Димитър Варийски.

И докато съвременните фотографи и артисти абдикират от коментар в името на сладникавата естетика и експериментите с формата, никога няма да имаме феномен от ранга на агенция Магнум и фотографи като Борис Михайлов (макар че при него перверзията е, че снимките му ги притежава Саачи).

И не само ние, разбира се. Постмодерното измествене на фокуса от проблема към носителя (камерата в нашия случай) е абсолютно международен феномен и принизява всички фотографи до безмозъчни потребители на всеки нов модел DSLR така както всеки фен на iphone счита за свое задължение да си купи всеки следващ модел. Това се прави в името на подобряване на техниката ни като фотографи, защото само тя ни е останала.

Фетишът в техниката на снимане го има и в модата с ломографията - toy cameras и iphone побързаха да капитализират върху ретро манията. Апъл продава чувството и вменява, че сме истински индивидуални, „артисти,” „създатели” и креативни, както и хипстърството[1] като цяло, но всъщност тази т.нар. креативност липсва и нейната липса се компенсира от технологията и фокуса върху техниката на снимане и обработка (може би най-добре илюстрирана в дебилната мода на HDR-a , Драганските портрети и айфонските дигитални-лентови апликации, където претенцията на техниката е, че няма техника: двойно нищо).

Накратко, проблемът е, че въпреки целия напредък в технологията и възможностите за компютърна обработка, сме станали напълно слепи за съдържанието, за чието улавяне уж хай-тек играчките са създадени поначало и ни е невъзможно да направим критичен коментар на каквото и да е. А той може да се направи и със сапунерка или с по-стар модел SLR, стига да знаеш как да го ползваш и да имаш какво да кажеш и покажеш.

В естетиката, която формално излиза на преден план вместо съдържанието, всъщност има определено подразбиращо се съдържание, което се приема безвъпросно. Тоест, дори липсата на съдържание е вид съдържание. Когато субстанцията бъде изместена от центъра, остава само формата. И претенцията. И това само по себе си е съдържание, което изисква коментар. И ако погледнем на проблема през очите на античната философия, изглежда сега сме се върнали в ерата на Аристотел, за когото висшата форма на изкуство е имитацията на това, което вече съществува в природата. Колкото повече имитираш и усъвършенстваш техниката си, толкова по-добър художник си. Техника заради самата техника. Имаме чист фокус върху медиума след тоталното евакуиране на всякакъв по-дълбок смисъл и проблематика от творбите на художника в постмодерната епоха на „края на идеологиите,” довела до загуба на надежда за по-добро бъдеще и до потъването ни в индивидуализиран и безпаметен консумеризъм като единствена форма на преживяване на настоящето.

От другата страна е идеалистичната философия на Платон, според когото истинското изкуство има за начална точка не съществуваващото, а Идеалното, спрямо което това, което съществува се оценява (винаги негативно); изкуство, което не тръгва от имитацията, а от непреодолимата разлика между идеала и реално съществуващото; изкуство, имащо субстанция и цел, което посочва пътя към „доброто общество”.

Но аз се отплеснах и от женската фотография затънах в дискусия върху проблемите на съвременната фотография изобщо. Да се върнем на жените.

DISCLAIMER! За да не излезе, че окарикатурявам младите български фотографи трябва да отбележа, че има и изключения, разбира се. Като споменатият вече Димитър Варийски, чиито снимки носят нещо от заряда на снимките на бедни и смазани хора на Салгадо (но без да са толкова драматични, Салгадо си е Салгадо); като Яна Лозева (http://lozeva.blogspot.com/ и http://lozeva.carbonmade.com) и Вера Гоцева, които не снимат деца и тортички, а правят красиви и декоративни портрети. Има я и Мина Анжела, която е супер, но живее и работи извън България. Или Катя Чаушева, която прави може би прекалено декоративни снимки, но не на деца. И Галина Йотова, чиито пресилени и претенциозни снимки са по-скучни даже и от снимките на щатните фотографки на бг-мамма.

Никола Михов ми е най-любимият, но и той не живее и работи през цялото време в България (може би заради това снимките му не са стандарните женички във фолк носии и хребети на залез, каквито намираме в акаунтите на мъжете из фотофорума, http://www.nikolamihov.com/ )

Толкова засега. Не мога да обхвана всички аматьори и професионалисти в България. Ако някой, възприемащ се като изключително гениален авангарден артист се чувства засегнат, че не е споменат нека не се сърди, просто не знам всички. Затова да преминем към примерите на майки-фотографки. Примерите са, за да подчертая, че не става въпрос за отделен човек, снимащ деца, а за нещо като масово явление, засега без ясен социологически профил, освен че повечето са от София и са майки.

Последно, блоговете в този списък са хем едвакви като съдържание, хем доста различни от гледна точка на техника на снимане. Някои са доста по-професионални от други, но подчертавам, че не гледам само техниката, а самото съдържание на снимките, както и социологическият профил на снимащите (или поне интересуващите се от фотография, както и тези, които се опитват да снимат професионално храна.)

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=588966

„Преобладават портретните снимки и по-конкретно детските портрети, но посетителите могат да видят и фотографски натюрморти, които не са особено популярни като стил във фотографията, обяснява Даниела Игнатова.”

фотографски натюрморти: храна??

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=584182

„Първа награда в категория "Архитектура" бе връчена на Веселин Стефанов, второто място е за Борислав Ботев и трето- за Светлозар Стефанов.

В другата категория на конкурса „Природа” също бяха връчени три награди. Първо място е за Десислав Петков, второ място за Пенчо Тихов и трето- за Емил Михов.

Веселин Стефанов заслужено получи първата награда за своята фотография, показваща различните архитектурни стилове в центъра на Габрово. В нея се виждат както старите сгради, така и по-новото строителство, каза още Доротея Комитска.”

Фейсбук страници на популярни детски фотографки:

http://www.facebook.com/pages/Svetlana-Bekyarova-Photography/258385522044?sk=info

http://www.facebook.com/elikaragyozova

http://www.facebook.com/pages/Milena-Kotzeva-Photography/111382942233749?sk=info

http://www.facebook.com/pages/No-Added-Sugar-Photography/121157461287908

http://www.facebook.com/pages/Galina-Photography/116789248339850

http://www.facebook.com/pages/Nadya-Dzhambazova-Photography/350432249609

http://nadyadzhambazova.blogspot.com/

http://www.facebook.com/LaMartinia

http://www.facebook.com/CapturedbyGalina?sk=info

http://www.facebook.com/pages/mamaNaMALENAphotography/315356536732

http://www.facebook.com/pages/%D0%AF%D0%BD%D0%B0-%D0%9F%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%A4%D0%BE%D1%82%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%B8%D1%8F/207086395970663

(плюс домашни любимци) http://photo-forum.net/en/index.php?APP_ACTION=USER_PROFILE&USER_ID=107770

http://eli58.blogspot.com/2011/01/blog-post_7521.html

Фотография на храна:

Със сигурност не е странно, че повечето фотографи са мъже и повечето от тях изкарват хляба си или със сватбена, или с модна фотография. Това, което прави впечатление е, че малкото жени в професията изглежда да се занимават изцяло с фотография на деца, храна и сватби. Не намерих жена-фотограф на архитектура, спортни събития или някакви по-арт и интересни неща като улична фотография. Но не намерих и мъж – фотограф на храна. (Фотографите, работещи за списание “Меню” не се броят, все пак им се плаща да снимат храната http://www.menumag.bg/page/za-nas)

В този форум май има само жени.

Може би най-известната е Ирина Купенска, която снима добре (по стандартите на списанията с рецепти, но до там) http://sunshine.collapse.bg/ и http://www.flickr.com/photos/kupenska/

http://www.kulinarno-joana.com

http://cook-4fun.blogspot.com/

А на този сайт директно става ясно, че фотографското хоби е дошло с, и идва да затвърди майчинския аспект от идентичността на жената. Това го има често във филмите, как една жена се еманципира с раждането.

http://www.flickr.com/photos/kemi_h/

“Казвам се Кеми и създадох този сайт, защото обичам да готвя и с времето започнах да осъзнавам, че освен задължение за всяка майка и домакиня, готвенето може да бъде приятно и забавно. Заедно с готвенето открих, че изпитвам желание да снимам и така се появи и любовта към фотографията.Иска ми се, чрез моите рецепти, които съм приготвила и снимала лично, да заразя и предам на всички, които посещавате моят сайт, това отношение към храната.” (от http://vkusnoikrasivo.com/aboutus )

http://www.facebook.com/pages/%D0%92%D0%BA%D1%83%D1%81%D0%BD%D0%BE-%D0%B8-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%B2%D0%BE-%D1%81%D0%B0%D0%B9%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%B2%D0%BA%D1%83%D1%81%D0%BD%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%80%D0%B5%D1%86%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B8/272644485488

http://tanitaang.blogspot.com/

http://www.facebook.com/ddddddineva

http://www.flickr.com/photos/danidineva/

http://snimamte.com/other.htm

http://thegingercookies.blogspot.com/p/blog-page_02.html

http://www.facebook.com/LaMartinia

http://www.facebook.com/pages/Salted-Lemons-Food-Photography-Styling/114645158590923

http://slokoskiphotography.com/

http://boulangerieurbaine.wordpress.com/

http://www.hungryshark.eu/

http://luluto.blogspot.com/

“Когато родих второто си дете, имах един много кратък, но интересен период, в който се чудех точно как да си уползотворя времето. Оказа се, че фотографията ми действа изключително психотерапевтично, което и отреди челно място в списъка на любимите ми занимания и един от основните унищожители на семейния бюджет.”

http://kulinarnimisli.wordpress.com/

http://www.facebook.com/pages/SABINA-CAKES/110318202381366?sk=info

http://www.facebook.com/pages/Palachinka/37770616143

http://hapkata.blogspot.com/

http://culinarywithme.blogspot.com/

http://lisforlina.blogspot.com/

http://thesugarcoatednothings.blogspot.com/

http://krasimira-mira.blogspot.com/

http://bubolinkata.blogspot.com/p/blog-page.html

http://boryanailieva.wordpress.com/

(и един смешен блог http://www.ilrai.blogspot.com)

http://boulangerieurbaine.wordpress.com/

http://boryanailieva.wordpress.com/

http://vkuhniata.wordpress.com/index_pictures/

След всички тези скучновати снимки на манджа и бебета ето нещо по-интересно: http://news.yahoo.com/blogs/lookout/photo-essay-where-children-sleep-204230454.html

И. Пенчева

[1] Хипстър (от англ. - hipster) е жаргон, който дефинира съвременното схващане за субкултура, съставена от индивиди със средна възраст от 20 до 30 години, които често принадлежат към средната класа, различават се с независим начин на мислене, антиконформисти по поведение, деятели на контракултурата, почитатели на съвременното изкуство, почитатели на локалната инди рок музика и пристрастени към fashion-блогването. (Източник: Уикипедия)

Децата в модата - сексуален субект или секс-обект?*

2011-08-18T17:19:00.000-07:00

*оригинално заглавие: Sexualized vs. Sexual: The Case of Thylane Blondeau

Със сигурност не изпитваме недостиг от сексуализирани изображения на момиченца в американската култура. Предавания като TLC’s Toddlers and Tiaras (“Бебета и диадеми”) често съдържат свръх-сексуализирани портрети на момиченца. Това са неоспоримо сексуализирани изображения:

Въпреки това, снимките на Тилейн Лубри Блондю, 10 годишна френска моделка, която взриви пресата тази седмица, създоха полемика вместо отхвърляне.

Според някои, за разлика от детските конкурси за красота, снимките на Блондю са изкуство. Наблюдаваме интересен класов ефект тук: за разлика от хипер-сексуализираните снимки на момиченцата от “Бебета и диадеми”снимките на Блондю са висша мода, следователно и висша класа, и оттам – приемливи.

Не съм света дева ненапита. Мисля, че децата са и имат право да бъдат сексуални същества. Но има разлика между сексуалност (да се чувстваш сексуално) и сексуализация (да бъдеш виждана като секси). Аз (и много други феминисти като мен) вярвам, че момиченцата трябва да бъдат сексуални; но сексуализацията (и съпътстващия фокус върху външния вид вместо върху половото желание) е лоша, защото отказва на момиченцата сексуалната субективност в името на сексуалната обектификация (опредметяване).

Има обилни психологически изводи, доказващи, че сексуализацията е лоша. Екип, работещ върху сексуализацията на млади момичета от Американската психологическа асоциация казва, че сексуализацията се свързва с отрицателни последици като хранителни разстройства, ниско самочувствие и недостиг на когнитивна (познавателна) и физиологична фукнционалност. Тези връзки са били идентифицирани и при жени, и при момичета – някои на възрастта на Блондю.

Сексуализирани снимки като тези са също проблематични и на обществено ниво. Те окуражават другите да гледат на момиченцата като обекти за секс. Допълнително, тези снимки са ужасно опасни за деца и жени, които имат проблем с външния си вид. Модната индустрия отдавна промотира слаботелесния идеал. Снимките на Блондю директно попадат в тази рамка, защото промотират идеала на предпубертетното женско тяло, което е абсолютно невъзможно да бъде постигнато от зрели жени.

Нормализирането на разкрасяването на тялото на 10 годишно момиченце може да има потенциално катастрофални последици за самовъзприятието на телата на жените. Опасно е да си мислим, че сексуализиращата “висша мода” е “изкуство” и оттам не чак толкова голям проблем сравнено със сексуализацията от по-ниската класа. Не ми харесва патерналистичната гледна точка, че децата трябва да бъдат “предпазени” от сексуализацията. Вместо това, ние трябва да работим заедно с момиченцата (и момченцата), за да обекуражаваме сексуализацията и да окуражаваме личната сила, интелигентност и сексуална сила.

Яна беше добър Човек

2011-07-13T07:41:00.000-07:00

На сестра ми с любов и болка

спонтанна реакция

Една човешка трагедия

Нямам думи, но и друго нямам, имам само това. Само това оръжие за отбрана и обвинение, само това имаме в съвременна България.
Всеки ден страдат хора. Затваряме очи и уши. Престъпници, убийци, изнасилвачи, биячи излизат на свобода, само леко притеснени, разбива им се ежедневието, горките...

"Johnny was a good man,"
Bob Marley
„Woman hold her head and cry,
'Cause her son had been shot down in the street and died
Woman hold her head and cry,
As her son had been shot down in the street and died
Just because of the system. (system)
Johnny was a good, good, good, good, good, good, good, good”

„Яна беше добро момиче”, ще цитирам изменена песента на Боб Марли „Джони беше добър човек” за нея...Една звезда на Земята угасна, а някъде далече една душа отлетя и заблестя Нова Звезда във Вечността... Една от нас. Човек от статистиката : наша сестра, тя е всяка една от нас, всеки един човек. „Яна беше добро момиче.” и тя има родители, приятели, както всеки... Весела, тъжна, опърничава, дива, закачлива, рошава, сресана, груба, нежна, небрежна, добра, лоша – за своите тя е една. Била е една. Ние всички Човеци сме свои. Беше една. Вече я няма.

Братя и сестри, да чуем древноперсийския поет Саади :

Чедата на Адам едно са тяло,
от пръст е сътровено по начало,
едната само ако заболее,
за нея всяка друга ще милее.
Ти, който не скърбиш за болка чужда,
Човек да се наричаш няма нужда.

Боб Марли пее „Жената плаче, защото синът й е мъртъв, само заради системата”. Системата допуска това, но има и конкретни убийци. Убийци, които още не са наказани от системата – институции, медии, политици...
За тези, които не знаят, говоря за брутално убийство и гавра с жертвата, случило се преди няколко дни в централния столичен парк Борисова градина.

http://dnes.dir.bg/news.php?id=9033016

Такива неща стават ежедневно... ще каже някой?! Е и?! Може би е време да говорим за всеки такъв случай, да протестираме за всяка жертва, за да имаме поне елементарно чувство за справедливост.
Чухме за случая може би заради концертите?! Може би защото беше „актуално”...?!
Почивай в мир, дете.
За „Журналистите” / както казва Саади, в случая не се държат като Човеци/ .
За съществата, писали за Яна, за тях няма да има мир. „Журналисти”?! Единствено бих ги заплюла в лицата, не бих мърсила ръцете и съвестта си дори да ги докосна...

Пресата / 24 часа, Монитор и др./ се опита да маргинализира жертвата сякаш това ще оправдае убиеца. Елитният „Капитал” я „реабилитира”, сякаш ако момичето беше бездомно, с наркотична зависимост или каквото и да е, заслужава такава съдба...
В закона има само две положения – насилник и жертва. Какъвто и да е пострадалият човек, той има права: право да не бъде убиван, да не бъде малтретиран, изнасилван, унижаван...
В България се оказва за пореден път, че за нашия „закон” и „институции” / медиите/ има добри и лоши жертви, а престъпниците...?! Защо никой не написа догадка за тях?! Дали са били фашизирана групичка, каквито редовно нападат в Борисова?! / такива убиха през 2008 г. 25-годишният студент по медицина Михаил Стоянов, който е споменат в горния линк/.
Дали са били самозабравили се богаташчета и мутри, за каквито останалите и особено субкултурните младежи не са хора?! Дали са били лумпенизирани от толерирането именно от институциите и обществото ни насилие маниаци?!
Не, за това никой не говори...Дори ако те убият за нашата „общественост” и „медии” ще се намери в какво да си виновен.... За момичето е писано, че е наркоманка, че както винаги била пияна. Презрително е писано и за професията й : продавачка, просто продавачка! Разбирате ли! При това си позволява да „не е в ред”, да е „различна”. Харесват ли ни или не субкултурите също, подобно на други групи в обществото ни са стигматизирани, заклеймени. Немалко граждани считат, че „хипи”, „пънк”, човек с шарени дрехи, артист, художник и т.н. е синоним на наркоман, което за тях означава „боклук”, с когото може да правим каквото си решим. Питам къде е закона, къде е справедливостта?!

Нещастни хора, нима каква е била има значение?! Каквато и да е била това намалява ли вината на убиеца?! Ако за някои определени групи „не са хора”, какъв е извергът способен да бие, изнасили, измъчва и убие така друг човек?! Примат, човекоподобно?! Или продукт на този манталитет и система!?

Нещастни хора, това как изглеждаш, какъв социален статус имаш, какъв начин на живот, в какво състояние си, как говориш, как се държиш и т.н., и т.н., причина ли е да бъдеш убит?!

Нещастни хора, вие не сте ли пили алкохол в кратките си животи?

Какво си мислите, че „продавате”, „журналисти”?! Съучастници и защитници на престъпниците ли ставате, „медии”?!

Нещастни окаяни хора, защо младежите според вас се отдават на алкохол и наркотици?! Защо искат да се разграничат от това „общество” и създават субкултури?! Дали не защото поколението ни бива убивано?!

Приятелите ни дори жертви – обиждани и заклеймявани! Хората около нас дори мъртви, бити, изнасилвани са окачествявани и съдени?! Търсени са „причини” за насилниците?! Дали младите, които се напиват и друсат, не го правят защото всички ние, „обществото ни” ги учим така?! Или защото виждат, че убийците, престъпниците са безнаказани?! Че бъдещето невъзможно??? Настоящето им е отнето?!

Кое е повече – хаосът и незачитането на закона или собствената ни апатия, страх, предразсъдъци?!? Кое е повече: псевдо-свободата, която ни се проповядва или липсата на ДЕЙСТВАЩ ЗАКОН?!

Сложни въпроси, които остават за размисъл...

Винаги питаме къде е „държавата”? Къде е полицията?! Къде е закона?! Къде е МВР?! И от МВР ли ще кажат „много кофти за мацката, но била е пияна”?!? Къде са будните журналисти?! Къде са журналистите като измерение на ЧОВЕЧНОСТТА?! Престъпник и жертва едно ли са пак питам?! Има само един виновен в такива случаи. Нищо повече, нищо повече няма значение!

...Не, имало и още нещо...Пишат : била изнасилена....Хиляди жени в България ежедневно преживяват сексуано насилие и мълчат. Крият от срам и страх. Страдат всеки ден, докато накрая не се превърнат в подобия на себе си, с отнето щастие и себеуважение. Учудва ли ви?! Реплики като „ търсила си го е”, „била е пияна”, „как се е облякла”, „какво е казала”, „какво е правила там”, „виновна си е” – да са ви познати!!!!!

Не се крийте, дори и вие може да сте се улавяли да го казвате!!! Спрете, просто спрете.

При сексуално насилие хората не само страдат докато бъдат измъчвани. Те биват унищожени духовно.

Най-често жертвите на изнасилвания ежедневно, дори само на подсъзнателно ниво, преживяват отново болката, обвиняват се, срамуват се, побъркват се, заради отношението на обществото към това насилие.

БАСТА! СТОП!НЯМА ВИНОВНИ ЖЕРТВИ!
ТРЯБВА ЛИ МОМИЧЕТА ДА БЪДАТ УБИВАНИ, ЗА ДА СЕ ЗАМИСЛИМ?!
ИЗГЛЕЖДА ЗА НЯКОИ НЕЩАСТНИ ДУШИЦИ И ТОВА НЕ СТИГА!

ЗАРАДИ ПОДОБНЕН СЕКСИЗЪМ АКО ЖЕРТВИТЕ НА ИЗНАСИЛВАНИЯ И СЕКСУАЛЕН ТОРМОЗ ОСТАНАТ ЖИВИ МЪЛЧАТ! УБИЙЦИТЕ ОСТАВАТ НА СВОБОДА, ДОКАТО...НЕ СТАНЕ НЕЩО КАТО ТРАГЕДИЯТА С ЯНА! ЗАЩО?!

Докога...?? Докога ще повтаряме „стават такива неща”, какви неща?! Какво на нас ни става?! Нека вземем съдбите си в свои ръце! Докато не е късно, пак и пак...За Яна, наша сестра, за хилядите, милиони други като нея вече е късно.....

Прочетете коментарчетата за трагедията, тези, които не са изтрити. Някои се усещат вече и спират да говорят глупости, трият...

Четем...Търсила си го е, била е еди си каква...Сексизмът и неразбирането на реакцията срещу този сексизъм са убийствени. Индиректно съучастничество... Отвратителна е „мъжката солидарност”, с която се защитава сексистката позиция при направени забележки за „шеги” по адрес на жертвата, разбира се от жени. Женската солидарност е забранена, да знаете!
Имаше догадки за външния вид и сексуалния живот на жена, защитаваща позицията срещу сексизма. Оказа се от коментари в интернет, че ако жена застане на крайна позиция срещу изнасилванията и сексизма, който ги поражда, то тя е задължително "грозна" / каквото и да значи това за „умниците” сексисти!!!/ и няма кой да я чука...

Разбирате ли?! В контекста на изнасилване завършило с убийство, чуваме „иска ви се на вас жените”. Някой дава ли си сметка, че проблемът започва и от толерирането на подобно отношение към женския пол, а от там се толерира сексуалното насилие...В 99 % от случайте изнасилвачите остават на свобода и ненаказани, ако въобще се стигне до съд... Мълчанието е най-"добрата" реакция от обичайните, другите са обиди и отново насилие над жертвите, този път с унижение, заклеймяване, неразбиране и отхвърляне.

Въпроси, въпроси, въпроси....

Пак ще попитам – нещастни МЪЖЕ, вие нямате ли майки?! Сестри?! Жени?! Гаджета?! Дъщери?! Или те, както се очаква, от нас жените, си мълчат?!

Което за вас значи, че са „съгласни” с „мнението” ви, дори то да е обидно, погрешно, тъпо... Те са „послушни”, не „си го търсят”. Кои сме ние жените, че да говорим, дори когато сме жертви, дори когато е застрашена нашата сигурност, нашият живот, нашето Човешко достойнство... Наистина ми е трудно да пиша, но трябва, съвестта го изисква...И паметта на нашата сестра Яна, паметта на всяка една минала, настояща и бъдеща Яна....С надежда по-малко да бъдат бъдещите жертви...за по-малко страдание...

Мили, хора, говорете, хора бдете, бъдете, моля ви! Нека спрем за миг и си помислим...това момиче е всеки ЕДИН ОТ НАС, ВСЕКИ ЧОВЕК: всеки човек, всеки един ЧОВЕК - МЪЖ ИЛИ ЖЕНА...

Тя беше. Ние още сме. Да бъдем. Да бъдем и да поискаме сметка на нещастните журналисти! Да поискаме адекватно и бързо действие от страна на следствие, прокуратура, полиция... И истински ефективни присъди за убийците!

...и... да продължим. Да не спрем тук: време е това общество да се промени из основи. Нека, когато чуем подигравателен, сексистки коментар, обида на база пол вече не си траем.

Не е „мъжко” да се мълчи, мъже?!
Колко повече смелост се изисква, за един мъж да каже на друг мъж „Млъкни, не говори така! Грозно е. Обидно. Тъпо е.”...!!!

Жени, да защитим правата си, себе си, децата си, приятелките и сестрите си! Да говорим!

Така започва всяка промяна.

Но само хората ли са?!

Единствено от нас ли зависи?! И най-вече защо е трудно?! Та, нима цялата „култура”, която ни се пробутва не дирижира трагичен спектакъл?! Като се почне от билбордите с полуголи „мацки”, мине се през проповядването на алкохол и наркотици, „свободна” „любов”, съчетана с отношение към жените като към играчка, стока. Жената от нашата нова „култура” отново е същество изразяващо се само чрез секса и външният си вид, но същество, което трябва да бъде още „забавно”, „свободно”. Изискване, поставящо момичета в двоен риск. „Свобода”, ала за кого?! За мутрите, за фашистите, за престъпниците?! Жените са просто украшение, детайл, кво ти пука... Всичко се случва на фона на безхаберна полиция, държавна политика толерираща насилието, държава изгубила почти изцяло социалната си функция...Държава възприемана от собствените й граждани като враг...

Да...Макар да затваряме очи, повечето от медиите да крият престъпниците и маргинализират жертвите, да толерират насилниците, да величаят институциите, през ден разбираме за пребити хора я от расисти, я от фашисти, я от мутри или лумпенизирани нещастници..
Рецидивистите остават на свобода.

Не е тайна, че в Борисова градина постоянно стават побои. Най-често в основата са неонацисти. Сега може да не са били те, но трагедията си прилича си с престъпленията на фашистите не само по своята подлост и бруталност, а и заради обществената реакция. Нападани са по-слаби и жалките ни медии застават срещу тях. Метафорично те всички са „фашисти” в маниера си. При нацистките нападения жертвата отново се изкарва „виновна” - дали щото е с различен цвят на кожата, дали щото е с „неправилни” антифашистки убеждения, дали щото е гей или мигрант, дали щото е комунист, анархист, евреин, дали щото е „неправилно” облечен човека или пък субкултурен, на гребен, на раста, дали щото е „наркоман” или „пияница", дали щото има "грешна" религия....

Господи, всички разбрахме, че медиите лъжат..Ще се повторя и пак, и пак ще кажа хора, дори Яна да беше наркоманка, дори да беше пияна, дори да беше клошарка, бедна, отхвърлена, а не обичана от всички приятелка?! ЗНАЧИ ТОВА ЛИ ЧЕ ТРЯБВА ДА Я МАЛТРЕТИРАТ, ИЗНАСИЛВАТ И УБИВАТ, БЕ! СЪБУДЕТЕ СЕ!!!! КАКВАТО И ДА Е БИЛА ТЯ Е НЕВИННА ЖЕРТВА!

ДА КАЖЕМ САМО: ЯНА БЕШЕ ДОБЪР ЧОВЕК!
ХОРА, ИМАТЕ ЛИ ВСЕ ОЩЕ СПОСОБНОСТ ДА РАЗЛИЧАВАТЕ ДОБРО ОТ ЗЛО?!

Защо ли се залъгваме, може би това ни е станало манталитет ....Роби по душа, в такива се превърнахме ние.... Да се подмажем на агресора, да унижим слабия...Това ли искаме, хора?!

Твърде съм разстроена, за да пиша повече и за да пиша добре, съжалявам .... Искам само да го кажа. И да ви помоля, апелирам към всички хора със сърца, с чувства, с разум : говорете, пишете. Ако нямате сили да пишете и споделяте написаното препечатайте го в сайтовете ви.
Нека неадекватните журналисти разберат, че не минават. Нека сексистите замълчат гузно. Нека силите на закона знаят, че има още Човеци, на които им пука. Институциите да чуят, че не са оставени без контрол...Нека ни чуят...всички! Не, не повече! Стига!

..Яна беше добър Човек...

Плачете, хора за това момиче,
Под слънцето обичаше да тича и като всеки да обича.
Плачете хора, че едно момиче си отиде,
животът й изгасна, никой повече не ще я види.
И, хора знайте, убиха вашата сестра, борете се за нейните и своите права!
/ Всеки Човек /

Почивай в мир дете, убита от системата, убита от брутални болни убийци създадени от нашето деградирало общество, плачете, хора...И не забравяйте. Всеки един. Тя е всеки един от човек : мъж или жена.

Не ми се тръгваше от залата: интересна дискусия за 8-ми март!

2011-04-04T15:08:00.000-07:00

Отбелязването на 8-ми март – Международният ден на жената в студентските среди се проведе тази година за трети поред път под надслов „8-ми март – празник или ден за протест?”. Започвайки през 2009 година с протестно шествие в подкрепа на Костадина Кунева; миналата година с изложба във фоайето на Историческия факултет на СУ и прожекция на филм, посветен на смелата синдикална борба и примера на Кунева; тази година организаторките на проявата решиха да предложат обширна дискусия, в която всеки участник да сподели опита и наблюденията си в областта на правата на жените и тяхното собствено участие в отстояването им днес.
Водещите на осмомартенската дискусия в Софийския университет започнаха с общо изложение, което имá за цел да постави основни акценти в разискванията, като свърже историческия мотив на 8-ми март с трудностите и неправдите срещани от жените в съвремието ни. Ето част от него:

„Насилието над жени до такава степен е табу в обществото ни, че не само масово се отрича, но се вярва, че няма такова. Има, просто е скрито. Българското общесво къде успешно, къде не, играе псевдо-демократичната си роля, а натискът на старите клишета съчетан с превръщането на жената в пазарен продукт са толкова силни, че мнозинството от жените в България са принудени да предпочетат подчинена и унизителна позиция.( ...)
Какво ни остава освен да говорим? И да се надяваме, че думите ни ще стигнат до повече хора. Съзнанието ще пробуди творческия и активен импулс на жените и мъжете в България. Ще отключи дарбата на човека да се бори за правото си на достоен живот, да постига желаното, да променя света.”

Самите участници в дискусията – студенти, ученици и преподаватели предложиха своите мнения и поглед върху смисъла и значението на женското движение. Като начало беше оспорена представата за 8-ми март като ден за оказване на „извънредно” внимание към жената под формата на подаръци, цветя и подчертана, но често твърде лицемерна и неискрена благодарност за ролята й в живота и обществото. Защото да се заличават истинските проблеми с ласкателство, което има все повече чисто търговски характер, е път, който извежда единствено към превръщането на жената в стока. От това положение състоянието на робство е само на една ръка растояние. Сред множеството проблеми, които днес съществуват пред жените – от предразсъдъците на миналото за подчинената й роля (твърде живи и натрапчиви и до днес) до профанизирането на днешния исторически ден в пазарен ден + дарителство, се стигна и до въпроса с робството.

Има ли робство над жената? Колкото лесно се отрича отсъствието на равноправие между жените и мъжете, толкова усърдно се и мълчи по позорната тема за насилието над жената с цел трафик на хора, с цел заробването й в бизнеса (по същество престъплението) на проституцията. Нямаше как присъстващите да не засегнат този мрачен аспект на нашето обществото, който с позорното си петно е на път да стане една от трайните характеристики на модерния ни свят. След като мнозинството се съгласи, че създаването на специално законодателство не решава този проблем (има примери, които сочат, че създаването на законова рамка не само че не ограничава отвличането и заробването на жени за проституция, даже напротив, „легализираното” й води до разрастване на явлението) се отдели доста време да се говори за това, какви обществени условия биха я направили просто неприемлива, в смисъл на невъзможна. Утопични или съвсем приложими, тези предложения са все в насоката за едно по-справедливо и равноправно бъдеще.
     Първа стъпка към решаването на големите проблеми пред жените днес по всяка вероятност е в споделянето на по-„безобидните” случаи на неправди, често засягащи отделни жени. Тези явления се явяват обаче симптом отново на непълно и изкривено обществено развитие. Затова и не бива да се мълчи, когато жената стане обект на дискриминация, на сексуано насилие или на обиди на тази основа. Това се случва на работното място – даден беше пример с изискване на работодателите да се декларира отсъствието на бременост при постъпване на нова работа или твърде неприятните, но неоспорими случаи на използаване на служебно положение за сексуален тормоз, например в университета (преподавател-студентка).
     Трудно е да се обхванат всички направления на тази толкова интересна дискусия, която надхвърли по продължителност 2 часа! Само ще спомена за още една засегната тема. Максимата – при равни други условия за същата работа, жените получават чувствително по-ниско възнаграждение от мъжете на същите длъжности – стана вече твърде знаменита. Но в днешните условия на криза, когато все повече хора и домакинства трайно губят работата и доходите си, трябва да се говори още по-конкретно. А какво се случва с жените, на които за извънредно дълъг и тежък труд се заплаща много под нормата на всякакви кодекси, на които буквално се подхвърлят подаяния? Такива са много от жените в шивашката и текстилната промишленост у нас, които се трудят при робски (няма по-точна дума, да ме извинят хората с нежен слух) условия.
     Завършвам оптимистично, тъй като отбелязването на 8-ми март по такъв начин – с открита и изчерпателна дискусия – може да вдъхне единствено оптимизъм у повечето жени и мъже. Ясно е, че докато у нас или където и да било другаде, има такива явни неправди, може да се очаква не друго, а примерът даден от Костадена Кунева преди две години – безкомпромиснен, хуманен и всеотдаен стремеж да се възстанови справедливостта, да се твори среда, благоприятстваща радост и вдъхновение, а не подтисничество и зле прикрито „равенство”. Ясно е и друго – отбелязването на 8-ми март с участие на учащи се от „Призив” има за цел да съдейства на същата тази радостна и вдъхновяваща тенденция. Така, че: честито и нека побързаме да се потрудим за правата на човека, жената, учащия преди настъпването на следващия 8-ми март, който отново ще е ДЕН за БОРБА, а НЕ за ЦВЕТЯ!

P.S. В събитието в СУ бе предвидена прожекция на филма „Град на границата”. Дискусията „изяде” времето за гледането на филма. Но филмът ще бъде прожектиран, това е обещание на организаторките. Кога и къде – ще научите от сайта!

Бях Там